слънчевият часовник се опитваше да догони времето

към 5 и нещо

следобед

а в сянката на стрелката му се свиваше кафене с 3 маси

10 стола

2 чаши кафе

и 1 влюбена двойка

гълъби

 

Mo разтвори длани

и той видя реките които тръгваха от тях

множество малки поточета - йероглифи

които чертаеха пътят на Мо

(как искаше да начертае един, водещ към него)

 

капак от прозорец с нарисувани слънчогледи

подпираше вратата на каменна къща

а котката на перваза учудено гледаше 
прането

закачено наопаки

 

Мо се усмихна

 

тъга оцветяваще усърдно очите му в кафяво

дълбоко и все по-тъмно

а Мо се усмихваше

искаше да му остави усмивката си

въпреки 
тази 
дълбоко кафява тъга

във 
очите

 

малките улички криволичеха

и се преплитаха като кръвоносни съдове

пълни с живот

гълъбите мечтаеха за покриви

каменните кули спореха с облаците

за

гроздето 

а ръцете на Мо търсеха мостове

разбива сърцето ми...

не гледай в ръцете ми Мо
в тия чаршафи е сгънат студения вятър
не гледай в очите ми Мо
с огледални гърбове те завихря тази въртяща се водна спирала
теглят перата захвърления вятър, Мо
по небето с гланцови пръсти докосвам края на формата
усмихни се, Мо
защото няма къде да се върнеш

Мо има шапка пълна с усмивки
и само в петък реше косата си на път
но
никога не се завръща...

...затова е толкова чакана

недей :)
просто под въздействие на San Gemigniano :)