Има дни когато едно усещане се промушва из Мо,

пълзи по вените й,

срича с ударите на сърцето,

а умът й е празна кутия

която Мо иска да напълни със спомени.

И тогава Мо хуква из себе си

препуска с вятъра по китайската стена

пълзи с една жълто-зелена гъсеница по дървото на хълма

прегръща скалите и плажа

пълни очите си с изгреви и залези

събира в шепи реки и морета,

а кожата й е карта на всички съзвездия...

... и поглеждайки белите стени на бялата си стая

Мо се превръща в прозорец.